About book The Picnic And Suchlike Pandemonium (1981)
Излетът и други подобни дандании/от Мария Донева, 20 септември 2013/Ставам и придърпвам компютъра в скута си. Намирам музика и я пускам тихичко, колкото да заглуши думкането на сърцето ми. Наслушах ти се, сърце, отстъпи назад и се успокой. Да поговорим за нещо друго сега.Например за онзи малък мискинин Джери, който наблюдаваше с часове как един рак в плитка локва с морска вода реди върху гърба си песъчинки и анемонии.Не са ми в мен Моето семейство и други животни и Животни, птици и роднини на Джералд Даръл, затова не мога да цитирам точно никой от любимите си пасажи, а би било толкова лесно – това бяха първите, и може би единствените книги, в които съм подчертавала. Особено в „Моето семейство…” Когато я прочетох за първи път, беше лято. Спомням си човека със златките и залива със светулките, луната, жълта като масло, ягодово червената къща, маслините, къщата, пълна с рози… Такова сладостно потапяне в лятото, когато въздухът е с топлината на тялото и понякога в късния здрач цветовете започват да пламтят за няколко минути. Сигурно съм била в някакъв детски романтичен период, от онези, в които копнееш да се влюбиш, за да видиш какво е.Е, не толкова романтичен, колкото периодите на Марго, която се събличаше по оскъден бански и трябваше някой да разгонва със сопа местните момци.Но аз искам да кажа за малкия мискинин Джери и неговите животни, които въртяха номера на всички наоколо. Например онези организирани престъпнички Савараките, които разкарваха Спиро напред-назад. А Спиро имаше ръце като свински бутове.Същият този Джери, малкият и любознателният, който тича през острова, слуша внимателно, прави каквото си ще, отнесен малко така, незабележим, и деликатно оставя следите си във вид на чудни изненади – я бурканче от крем, натъпкано с гъсеници, я вана за къпане, пълна догоре със змии.Ами поздравления! Имаме среща със същия този човек, все така паметлив и наблюдателен, все така очарователен и пълен с изненади, в „Излетът и други подобни дандании” (преведена на български от Павел Петков).Като започнах да я чета, пътувах с влак към София и събрах целия вагон със смеха си. Хората един след друг проточваха шии да видят какво става там и всички минаваха и поглеждаха крадешком корицата на книгата ми. Най-смешната книга. Първият разказ ме развесели, но аз се държах, все пак жена на години съм, само от време на време изписквах или пък изпръхтявах, когато смехът се опитваше да ми излезе през носа. А на втория разказ просто се предадох и се смях от сърце.Боже, колко е хубаво да се смея! Боже, дай ми още такива разкази, дай ми приятели, дай ми работа, която да свърша добре и като погледна, да се зарадвам, дай ми безгрижие и радост, дай здраве и утеха на любимите ми хора и…Та значи, „Излетът и други подобни дандании” започва с предговор. Кой е авторът на този предговор – никъде не е написано, проверих. Защо е написан този предговор – пак не разбрах. Някой незнаен човек, учител или преподавател, е направил сбит преразказ на разказите, като старателно е преброил, че са шест. Написано е с хубав език, името на убиеца никъде не е споменато, нещо като три странички от нелош учебник са ни сложили в началото на книгата, защо – не е ясно, ама щом ги е теглило хората – ми добре.Е, аз няма да правя същото, само ще ви кажа, че „Излетът…” е чудна книга. Ако и вие обожавате Джералд Даръл от преди, от книгите му за Корфу и от многото други книги за животни и пътешествия, не само че няма да се разочаровате, ами и ще бъдете доочаровани, и ще го видите и в нова светлина.А пък ако не сте чели нищо от него до сега, о, щастливи люде, даже не подозирате какъв кеф ви предстои!За финала на книгата ще кажа… Не, не мога да се въздържа, ще кажа – като я дочетох, взех твърдо решение да се снабдя с булдог. Или още по-добре – да си намеря мъж. По възможност – висок и атлетичен, и да борави добре с оръжия.Какво да цитирам от книгата, за да ви почерпя… Три цитата за късмет, взети абсолютно произволно:Джак спря в една отбивка, оградена от цъфтящи върби, изхвърча от колата, отвори капака и се гмурна в недрата на двигателя като умиращ от жажда в пустинно езеро. Чу се силно пъшкане и сумтене, последвани от характерното носово тананикане на нашия зет, което звучеше като вбесена оса, затворена в гъдулка. Лари въздъхна:- Е, тъй като кочияшът ни явно е поразен от гръм, какво ще кажете да си сипем по едно ободрително питие?- Не е ли прекалено рано, миличък? – попита мама.- За Англия може и да е рано – обясни Лари. – Не забравяй обаче, че съм живял сред множество деморализирани чужденци, които са на мнение, че няма точно определено време за удоволствия, и не смятат, че излагаш безсмъртната си душа на опасност всеки път, когато си пийваш, било то денем или нощем.- Е, добре, миличък – каза мама. – Предполагам, че едно малко питие няма да ни навреди.- Разбира се, Неапол е също като Венеция, само че без толкова много вода.Стоях прикован на малкия кей пред хотела и се взирах в отдалечаващата се гондола. Помислих, че сънувам, и все пак, доколкото знаех, в света имаше само един глас като този, способен при това да каже нещо толкова абсурдно. Той принадлежеше на моя приятелка, която не бях виждал от трийсет години – Урсула Пендрагън-Уайт. Мисля, че от всичките си приятелки по онова време обожавах най-много нея, но тя ми причиняваше и най-много тревога и униние. Болезнен беше не само начинът, по който си служеше с английския език (веднъж тя ми разказа за своя приятелка, която направила абордаж, за да не роди извънбрачно дете), но и заради склонността й да се бърка в личния живот на многобройните си познати. Последния път, когато я видях, тя се опитваше да поправи свой приятел, който пиел толкова много, че можел да се превърне в алкохофил.На следващата сутрин слязохме в трапезарията и се опитахме да се присъединим към закуската. Годините милостиво бяха изтрили спомените ни за гръцкото готварско изкуство. Разбира се, в Гърция има места, където човек може да се нахрани добре, но те трябва дълго да се търсят и са редки като еднорози. Гърция произвежда всички необходими продукти за добрата храна, но жителите й обикновено са толкова заети в пререкания, че нямат време да следват упадъчния път на изисканата кухня.” (Аз, Мария Донева Петрова, категорично заявявам, че това е клевета. Но как сладко пише тоз клеветник, а?)
"Here, from floor to ceiling in every room, are amassed arrays of old books. They line the walls of the narrow staircases; they surround you, envelop you, a wonderful, warm, scented womb. Pluck the books out, and each smells different. One smells not only of dust but of mushrooms; another of autumn woods, or broom flowers in the hot sun, or roasting chestnuts; some have the acrid, damp smell of coal burning, and others smell of honey. And then, if smells alone were not enough, there is the feel of them in the heavy leather bindings, sleek as a seal, with the golden glitter of the type buried like a vein in the glossy spine. Books as thick as a tree trunk, books as slender as a wand, books printed on paper as dense and soft as a foxglove leaf, paper as white and crisp as ice, or as delicate and brittle as the frost layer on a spider's web. Then the colors of the bindings: sunsets and sunrises, autumn woods aflame, winter hills of heather; the multicolored marbled endpapers like some Martian cloud formation. And all this sensuous pleasure to delight you before you have even examined the titles (The Great Red Island: Madagascar; Peking to Lhasa; Through the Brazilian Wilderness; Sierrre Leone: Its People, Products and Secret Societies), and then you come to the splendid moment when you open the book as you would a magic door, and immediately the shop around you disappears and you stand, smelling the rich smell of the Amazon with Wallace, bargaining for ivory with Mary Kingsley, facing a charging gorilla with Sidney Carton, laughing with Edwardian gentleman in a boat, travelling to China with Marco Polo - all this you do standing on the uneven, uncarpeted floor, without the expenditure of a penny." from pages 94 and 95This book is a collection of Durrell's short stories. Not his best work, but wonderful all the same.
Do You like book The Picnic And Suchlike Pandemonium (1981)?
Absolutely delightful. I am a huge fan of Mr. Durrell's writing, especially his memoirs of his large and rather eccentric family. His is the kind of family who can set out to do the simplest of tasks, ie: plan a picnic for his brother's homecoming, and along the way encounter endless disasters and mishaps. The tales he shares of such misadventures are charming and entertaining enough, but the real highlight of the book is the inclusion of a "manuscript" a friend of Mr. Durrell's lends to him, in which an antique book dealer recalls a goose bump-raising tale of horror involving a mysterious Count, an old, abandoned house and a horrifying creature that lives in its untold number of mirrors. Although everything Gerald Durrell writes is always fascinating, this memoir is worth it just for the story at the end alone. 5/5
—Amanda Roo
I'm thankful to Mrs. Masterson for turning me on to Gerald Durrell! I KNOW I will read more of his work! This is a collection of short stories whose characters and actions are quirky and comical, creepy and unbelievable! His language is very 'British', dry and sometimes laugh-out-loud funny. He shares with us his family and their excursions with good-natured silliness. He is astute in his observations and clever in his reporting of these observations. He is a masterful writer. I enjoyed these stories in much the same way that a child enjoys herself, sitting on a sandy beach, basking in the sun, eating a slowly melting popsicle. Reading Durrell's stories offers a similar ease, relaxation, and happy appreciation of the moment, much like a child with a popsicle. I'm glad to know there are more of Durrell's 'popsicles' for me to enjoy
—Doreen
There are 6 stories in this collection. The first 2, "The Picnic" and "Maiden Voyage," are HILARIOUS--I was laughing loudly as I read them. Luckily, my family already knows I'm crazy. "The Public School Education" and "The Havoc of Havelock" are not family-friendly. I hate these Durrell stories. Skip them. They aren't even funny. "The Michelin Man" is a faintly humorous, surprise-ending tale. "The Entrance" is horror, with a long, random intro.I like the first two the best, since I like to imagine they may be based on real stories, which makes them even funnier!
—Elisheva Rina
