Помитащ текст! Не знам дали тази книга се чете на един дъх, защото колкото повече напредва текстът, толкова повече ти спира дъхът и усещаш, че честичко преглъщаш буцата, която ти засяда в гърлото. Но се чете за един ден. Особено след първата глава. Писането на Храбъл ми напомни за Балзак - писал е сякаш без да спре, без да се откъсне, а точките и запетаите са сложени само от уважение към граматиката. А и за да си избършеш някоя и друга сълза. Цялата книга е един поток от думи, който се завихря като водовъртеж или торнадо и те всмуква, а ти и не искаш да се дърпаш. Прав е Ромен Гари като казва, че има хора и неща, от които струи лъчезарна тъга.А всъщност, книгата е история за това как невероятното става реалност. Един човек, един живот и много чувственост. Към живота и към хората. За самотата изпълнена с образи, мечти и спомени и за това, че винаги може и има още. И още. "И невероятното, което ставаше реалност не ме напусна, аз вярвах в невероятното, в изненадващата изненада, в изумлението, това бе моята звезда, която ме съпровождаше в живота навярно само заради това, да докаже сама на себе си, че някъде я чака нещо изненадващо, а аз, виждайки постоянно нейния отблясък в очите си, все повече и повече вярвах в нея, все повече и повече заради това, че така както ме бе възкачила чак до милионер, така и сега, след като бях смъкнат от небесата долу, на земята, на четири крака, откривах, че моята звезда свети по-ярко от всеки друг път, че едва сега ще мога да надникна в самото ѝ сърце, в епицентъра ѝ, че моите очи бяха така отслабнали от всичко, което бях преживял до този момент, че ще могат повече да изживеят и повече да понесат. Навярно за да мога повече да виждам и позная, бе трябвало да се обезсмисля.""..., бях видял това вироглаво и невъзпитано момиче, което разговаряше с професора както си знаеше от родното си Коширже, и което добродушният професор бе научил на всичко онова, което подобава на една образована дама... сега мина покрай мен и ме подмина, като варварски отдел в университетска библиотека, и аз безпогрешно знаех, че тази девойка няма да е щастлива, но и че животът ѝ ще бъде прекрасно тъжен, че да живее с нея за всеки мъж ще бъде мъка и удовлетворение едновременно...""Плещех в кръчмата несвързано за това, че красотата има и друго лице, че красотата на природата около нас е във взаимоотношенията ѝ с човека, в това как той е способен да я обича, да обича и всичко онова, което е неприятно, занемарено, да обича околния пейзаж и в ония часове дни и седмици, когато вали, когато бързо се мръква, когато човек седи край печката и си мисли, че е станало десет, а то е едва шест и половина, да обича и това, че човек един ден почва да разговаря сам със себе си, че си приказва с кончето, кучето, котката и козата, но все пак най му е драго, когато си говори сам на себе си, най-напред тихичко, все едно, че си играе на кино, оставя спомените като кадри от миналото да текат пред очите му, по-късно обаче, както бях направил и аз, почва да си общува със себе си, да се пита, да си отправя въпроси, да изслушва отговорите им и да се стреми да открие в самия себе си онова най-съкровено, като прокурор да отправя към себе си обвинения и сам да се защитава, и така, радвайки се, в разговора със самия себе си да стигне до смисъла на живота, не до онова, което е било и се е случило отдавна, а до онова, което предстои, що за път е този, който съм изминал и който още трябва да извървя и изобщо имам ли още време пред себе си, за да стигна в мислите си до онова спокойствие, което предпазва човек от копнежа да избяга от самотата, да избяга от ония най-съществени въпроси, за които човек трябва да има и сила и кураж да поставя... И така аз, пътният кантонер, който всяка събота до вечерта засядаше в кръчмата, колкото по-дълго седях там, толкова повече се предоставях на хората, толкова повече мислех и за кончето си отвън пред кръчмата, за гнетящата ме самото в моя нов дом, виждах как всички хора ми затъмняват онова, което исках да видя и позная, че всички просто си се забавляват, както се бях забавлявал и аз, всички отлагат за по-късно онова, чийто отговор един ден трябва да открият, ако имат късмет, разбира се, да имат време за това преди смъртта... впрочем в тази кръчма бях установил, че същността на живота е във въпросите за смъртта, как ли ще се държа, когато се изправя пред нея, че всъщност не смъртта, а самото търсене на отговорите, от гледна точка на безкрайността и вечността, е вече разговор, че самото намиране на отговора за смъртта е вече начало на размисъл сред прекрасното и за прекрасното, защото да се насладиш на безсмислието на своя път, който обикновено винаги свършва преждевременно, тази наслада и изживяване на собствената кончина, изпълват човека с горчивина, сиреч с красота."
I was actually trying to find another book by Hrabal : Closely Watched Trains , but the library only had this. I'm glad I picked it up, as it was a joy to read from start to finish, and much more serious and thought provoking than the comedy of the first pages let me believe. Probably, the book would not qualify as a 'hidden gem' with a 4+ rating from 4000 votes and an inclusion into one of those '1001 books to read before you die' lists, but I still think it is underappreciated and worthy of more praises and recognition than it has already received.Briefly, this is a picaresque adventure, following the tribulations of the busboy (waiter) Ditie in Bohemia, starting in the 1930's through the World War and into the communist upheaval in the aftermath of the war. First glimpsed as a crafty 14 y.o. selling hamburgers to time-pressed train travelers and conning them out of their money, we follow him through a series of jobs in luxurious hotels, culminating with a sumptuous soiree serving not the King of England, but Hailee Selassie - the Emperor of Ethiopia. A classic case of Napoleonic complex, Ditie's very short stature is constantly pushing him forward to prove himself and to demonstrate that he belongs, that he is as good, if not better than any of his colleagues and patrons. His ultimate ambition is to become a hotel owner himself, serving the rich and famous and basking in the recognition of his peers. Ditie's lack of scruples, amoral atitudes and self absorbtion might have turned me off towards him if it weren't for his exuberant zest for life, manifest in his early discovery and veneration of a woman's body ( breasts swinging like bells in a church tower ), in the carefree throwing away of money on rich food, drinks and wild parties. For me the book is a happy marriage between the rigorous Germanic pride in a job well done and impecable service with the wilder Slav streak that lives for the moment and swings often between extremes of joy and depression. The closest analogy to the irreverent and whimsical style of Hrabal narration is coming from the movies : think of an amalgam of Federico Fellini's wild carnivals, the early biting satire of Milos Forman, Emir Kusturica dancing to gypsy music on the edge of the abyss, the melancholy and the lust in Francois Truffaut or Giuseppe Tornatore mannish boys. The inclusion of Bohumil Hrabal among these 'sacred monsters' doesn't seem forced to me, as I consider his work every bit as accomplished and relevant of human dreams and desires.The title of the novel is both misleading and difficult to pin down. As I already mentioned, Ditie doesn't actually service the King of England, yet the phrase comes to define his life, the turning point of his career, the eye opener and later the acceptance of his failures together with his successes. The first to use the phrase is one of Ditie's mentors, Mr. Skrivánek - who considers waiting an art which, he says, involves a deep knowledge of human nature. The payoff from these lessons and observations will come only when Ditie learns about pain and loss and the imminence of death, watching young men departing for the war, leaving their loved one behind ( I learned to see the countryside, the flowers on the tables, the children at play, and to see that every hour is a sacrament )Other mentors in Ditie's waiting career will urge him to to keep his ears open without hearing, keep his eyes open without seeing. He will be ready to recognize and profit from every opportunity, while maintaining a facade of discretion and detachment from his client's debauchery. From a travelling salesman he learns about the true value of money, not in themselves but in the liberty of choices and in the hedonist delights they buy. 'Easy come, easy go' is another of those Balkanic angles that are familiar territory for me. Losing everything can be a liberating step, or as we say around here, a kick in the behind is a step forward: Tommorrow I would live for somewhere far away, far from people, though of course I knew there'd be people there too, and I'd always believed, like everyone else who works in artificial light, that one day I would get out of the city and into nature, that when I retired I would see what a forest really looked like, what the sun really looked like, the sun that has shoned into my face every day of my life, making me shield my eyes with a hat or a shadow. When I was a waiter I used to love it when at least once a day all those doormen and superintendents and stokers would come out of their buildings, turn their faces upward, and from the abyss of the Prague streets gaze at the strip of sky overhead, at the clouds, to see what time really was, according to nature and not by the clock. The politics don't play a very big role in the beginning of the novel, but as Ditie grows up he can no longer ignore the events that will directly affect his life : the invasion of his native land while the woman he falls in love with is a Nazi activist, the atrocities against Jews in Poland that will provide him with the means to buy his dream hotel; Lidice - the village razed to the ground in revenge for partizan activity, the proud Aryan supermen returning crippled and empty-eyed from the Russian front, the communist regime upsetting the social ladder that Ditie had tried so hard to climb. The humorous overtones and the epicurean exploits never fully disappear from the landscape (see a memorable late scene in an improvised prison), but the pain, the injustice and the futility of existence would mark the later journey of our picaresque hero. I have chosen to interpret Ditie's final reiteration of the boast from the title, as him looking back at his life not in anger but with a clear eye, no regrets or excuses or moral lessons, not even any grandiose revelation about the meaning of life, just a bit of justifiable pride and a half smile at the folly and beauty of it all. The only right things were the things I enjoyed - not the way children and drunks enjoy things, but the way the professor of French literature taught me, enjoyment that was metaphysical. When you enjoy something, then you've got it, you idiots, you evil, stupid, criminal sons of men, he would say, and he'd browbeat us until he got us where he wanted us, open to poetry, to objects, to wonder, and able to see that beauty always points to infinity and eternity.
Do You like book I Served The King Of England (2007)?
Czechs say Bohumil Hrabal's work is untranslatable. When I read Too Loud a Solitude I indeed felt something wasn't coming through. But I chalked it up to a style of Eastern European literature: dark, allegorical, an unfiltered cigarette of protest to communist grime. Glad I read it but no rush to read any more Hrabal.And then I stopped in a used bookstore, just this week. Monday. There was I Served the King of England. I jimmied it out and thumbed it open, expecting to read a sentence or two and slide it back. Instead I read this:When I started to work at the Golden Prague Hotel, the boss took hold of my left ear, pulled me up, and said, You're a busboy here, so remember, you don't see anything and you don't hear anything. Repeat what I just said. So I said I wouldn't see anything and I wouldn't hear anything. Then the boss pulled my right ear and said, But remember too that you've got to see everything and hear everything. That's how I began.I'm only human. So I took it home and rushed to finish what else I was reading. I started Tuesday. I followed Ditie, the busboy, from hotel to hotel. From busboy to waiter. I was always lucky in my bad luck, he said.I'm trying to tell you about this in a way that will not be full of spoilers. (view spoiler)[Eventually the Germans come, first in the form of a lovely Nazi gym instructor. She weds Ditie, but not before the high comedy of Ditie being examined by Nazi doctors to see if his sperm is acceptable. Their superior blood child may be autistic. What he does, and only does, is pound nails into the floor. Ditie will hear them always. Ditie survives the war, becomes a millionaire hotel owner. By this point he has been a Nazi sympathizer and a beneficiary of commandeered Jewish property. But somehow remains completely lovable. The communists come and take it all away. (hide spoiler)]
—Tony
Si no fuese por las últimas veinte páginas, esta hubiese sido una historia entre tantas. Este libro (medio fábula) tiene imágenes bellas que funcionarían muy bien en el cine (la epifanía del palomar, las ramas en el pubis). Hrabal, kafkiano, hace de las tribulaciones de Ditie un testimonio (no evocador, agradecí) del crecimiento de un niño (abrevitatura para egoísta, inocente e ignorante) que en las artes y la simpleza descubre la felicidad. La traducción es mala, sin embargo, pero qué se puede esperar de Planeta. Y ¿por qué no Yo que serví al emperador de Abisinia como título?
—Aaron Gallardo
Ma Kafka e Hašek sono un'altra cosaLa nota sull'autore che si trova alla fine di questa edizione economica del romanzo dice che Hrabal è Erede spirituale di altri due grandi praghesi, Kafka e Hašcek (sic!). Ora, con tutto il rispetto e l'ammirazione per questo irregolare, per la sua vita travagliata e per il suo essersi trovato a vivere in Cecoslovacchia durante la guerra prima e sotto il regime “comunista” poi, non credo proprio che il suo nome possa essere accostato a quello dei due grandi immortali sopra citati, se non per il luogo di nascita. Cercherò di spiegare perché ne sono convinto.Ho servito il re d'Inghilterra è la storia, narrata in prima persona, della vita di un uomo che, iniziando come apprendista cameriere in un grande albergo ceco nel primo dopoguerra, attraversa le travagliate vicende belliche e post belliche con una sua speciale leggerezza, accumulando “mestiere” e denaro, quest'ultimo anche con mezzi furbeschi, sino a poter aprire un suo albergo, che gli viene però confiscato dal regime. Essendo milionario (quindi nemico di classe nella Cecoslovacchia post 1948) chiede e ottiene di essere internato, quindi viene mandato nella Selva Boema ad occuparsi della manutenzione di una strada. Una certa importanza nella storia narrata assume la componente erotica, con la descrizione dell'iniziazione sessuale del nostro in un bordello e l'amore per Líza: è un erotismo gioioso, leggero, e come detto la leggerezza è la cifra con la quale il protagonista affronta tutti i fatti, a volte anche tragici, che gli accadono. Fondamentale nel romanzo, per accompagnare questa leggerezza intrinseca, è lo stile di scrittura: come detto la narrazione è in prima persona, fatta di lunghi capitoli quasi senza punteggiatura, una sorta di stream of cosciousness etilico: è il protagonista che racconta in stile colloquiale, a suoi amici, sicuramente dall'interno di una birreria praghese, iniziando ogni capitolo con la frase Fate attenzione a quello che ora vi racconto e terminando con Con questo per oggi termino. Il libro assume così il tono di una narrazione orale monocorde, e piano piano ci si lascia avvolgere, sembra di essere anche noi in una fumosa birreria, e che la mente ci si annebbi man mano che Lui parla e che le birre bevute aumentano.Indubbiamente quindi il romanzo rivela uno scrittore dotato di una grande capacità di affabulazione, come testimoniano anche altri suoi scritti. Perché quindi Hrabal non può essere considerato l'erede di Kafka e di Hašek?Nel caso di questo Ho servito il re d'Inghilterra, essenzialmente per il contenuto, per il rapporto che la narrazione stabilisce tra le vicende del protagonista ed il contesto in cui si svolgono.Kafka è l'enorme narratore dell'impossibilità di comprendere, dell'esclusione e dell'alienazione del singolo rispetto ai meccanismi perversi della società, descritti attraverso metafore tanto più rivelatrici quanto più apparentemente assurde. Il buon soldato Sc'vèik, per mezzo del buon senso contadino del protagonista, della sua innocenza, mette alla berlina la stupidità e la crudeltà della società militarizzata. I due grandi autori, pur con mezzi diversi, mirano quindi ad un obiettivo comune: presentarci e disvelare i meccanismi che nella società industriale di inzio '900 portano all'annientamento delle coscienze, alla alienazione dell'individuo e delle masse.Nulla di tutto questo nel Hrabal di Ho servito il re d'Inghilterra, il cui assunto principale sembra essere: qualunque cosa capiti intorno a te, se la prendi dal verso giusto ne trarrai vantaggio e ti arricchirà (non solo in senso materiale). Il protagonista ha infatti un atteggiamento sempre positivo nei confronti della vita, più volte per lui l'incredibile diviene realtà, i terribili fatti che segnano la storia boema lo sfiorano appena, anzi: serve gerarchi e donne ingravidate per migliorare la razza ariana, sposa una nazista che sarà la fonte della sua fortuna materiale, (ne ritroverà il corpo senza testa dopo un bombardamento e la seppellirà solo dopo avere recuperato una preziosa valigetta contenente la sua fortuna), non reagisce mai neppure quando gli spaccano la faccia scambiandolo per un esponente della resistenza, accetta o addirittura richiede di essere trattato come nemico di classe dal nuovo regime.Il protagonista è quindi secondo me portatore di una ideologia consolatoria, la sua leggerezza non è mai, come avviene per Sc'vèik, contrapposta ai meccanismi del potere al fine di mostrare la loro assurdità: li accompagna, questi meccanismi, vi si adatta, senza mai metterli in discussione neppure implicitamente: il potere c'è, il male c'è, e l'unica cosa che puoi fare è volgerlo al tuo bene, accettando tutto quello che viene e aderendovi come un'ameba, togliendoti il cappello davanti a tutti.Non è un caso secondo me che il simbolo primo della sua personalità sia quella decorazione che attesta che ha servito l'imperatore d'Etiopia, (è un suo collega che ha servito il re d'Inghilterra) che cita, tira fuori ed indossa nelle occasioni in cui vuole comunicare di essere qualcuno. Lui è un servitore, e nella servitù trova la sua gratificazione.Viste le caratteristiche del libro sembra di poter dire che solo l'ottusità di un regime come quello cecoslovacco seguito alla Primavera di Praga poteva considerare questo romanzo pericoloso: un inno a rinchiudersi in sé stessi, nella propria piccolezza (che nel romanzo è anche fisica), a lasciare agli altri i giochi di potere avrebbe potuto essere considerato come perfettamente consono agli obiettivi del regime. Probabilmente anche in questo caso prevalse una lettura formalmente marxista, da parte di un potere che di marxista aveva ormai solo i simboli.
—Vittorio Ducoli
