Харесва ми. Павичов привкус. Богата чувствителност и прецизен, любящ език към нея. Токарчук взема един широк отрязък от полската история - няколко от най-травматичните десетилетия на бездруго безумния ХХ в. - и го разказва през премеждията на също широка група хора, която съжителства в почти митичния малък Правек. Това е правено, разбира се, и доста, такова хорално повествование, в което големите събития са пречупени прочувствено през малките хора и пр., и пр. И именно защото е правено, Олга Токарчук има двойна заслуга: не е нито скучна, нито съвсем предвидима, нито да прочетеш книгата й представлява някакво повторение или ненужно усилие. Напротив. Харесва ми много.И тук имам едно важно уточнение по качеството на това, което си купих от уважаваните от мен Алтера за 15 лева: то е един чудесен ръкопис под интересна корица, но не и готова книга. Разликата между ръкописа и готовата книга е времето (като говорим за Правек и неговите времена), което МИНИМУМ двама компетентни читатели са вложили, за да изчистят всички граматични, правописни, смислови и други шупли. Тези минимум двама професионалисти са редакторът и коректорът. В "Правек" фигурират съответни имена, но работата не е свършена: ако си затворя едното око, мога да кажа, че грешките на страница са средно по две. Това прави 500 в целия текст. Текст с 500 грешки е несправедливост спрямо читателите и автора, да не говорим, че излага издателството. Текст с 500 грешки е като да слушаш симфонична музика през постоянно пращене. Тази книга е в неготов вид, но се продава като готова. Тя е нежна и умна и е преведена с чувство и разбиране, но е пусната по книжарниците и обществените/личните библиотеки недовършена. Това аз намирам за нередно. И го виждам. И не съм съгласна.Често попадам на неизпипани книги и не ги дочитам, не си правя труда да ги коментирам, не ми се занимава. Но тази тук си има ВСИЧКО, което е нужно, за да бъде отлично четиво, а издателството вместо да й помогне, й е попречило.Казах, че на страница има по средно по две грешки - те са всякакви (по-редки в началото и доста повече във втората половина). Неправилна употреба на пълен и кратък член, точка след заглавие, шпация преди запетая, лоши преноси на нов ред (на самата корица пише, че книгата е за вечнос-тта), липсващи или разместени букви (чекмежде, извендъж, плантенетна, казава, забляза, чоквека, обрасал, смесТТа...), запетая след подлог или между прилагателно и съществително, мн. число "божий" - абе цялата палитра коректорски опущения. Докато преводачът може да си позволи да предаде ръкописа с всички гореописани проблеми, защото неговата работа е много, ама много по-комплексна от това да следи пълния член (макар че в идеалния вариант и него не бива пропуска), за коректора е недопустимо да го предаде нататък в такъв вид - основното му задължение е да отстранява именно тези неща.Редакторската работа трябваше да е туширала (а не е) двете грешни тенденции на преводача (чийто труд иначе, повтарям, е радост за четене):1. Да оставя в оригинал имена на светци/библейски персонажи - това е базисно правило в превода, абсурд е да не се спазва и да чета за ХИОБ, комуто Господ отнел всичко (всъщност ЙОВ) или за архангелите Рафаел и Габриел (РАФАИЛ и ГАВРАИЛ на български). Или за деня на св. Ян, който в текста уж е в късната есен, но малко по-нататък се оказва, че е през юни, сиреч е Еньовден. Св. Михаил се явява и като Михал, etc.2. Често да употребява минало несвършено време на места, където трябва да е минало свършено ("Тя го чакаше цял следобед" не е същото като "Тя го чака цял следобед"). "Легнаха на пода и се опираха в себе си като треви" за мен на български е безсмислено. Догаждам се, че е "Легнаха на пода и се опряха/долепиха един до друг като треви/тревни стръкове." А това е като писано от чужденец: "...каза весело и занасяше в къщата нещата на лейтенанта". Занесе или започна да носи! Ако книгата беше редактирана, нямаше на единия ред да е Кармилия, а пет реда по-долу - Кармила; нямаше "негов" и "свой" да са сбъркани на повече от едно място ("оставяше го на своето място в чекмеджето" значи, че не ножът, а Миша е имала обичайно място в чекмеджето!); нямаше да се дивя как така на Клоска й се явява МЛАДЕНЕЦ ("бебе" на български) и тя прави любов с него (може би "младеж" все пак?), а Рута пъхва ръка "под рамото" на Уклея (пробвах, не става); нямаше да се чудя дали елегантната снимка на мама "с кърпа на челото" не значи "с воал" например и какво са "формени свински костички", "салфетки от конци", "тлъсти реки" или "дървени бали"; нямаше масурите на равина да са наречени "пирги", ружата в пасторалната картинка да е с латинското си название "алцеа", столът да има не подлакътници, а "перила", и таванското помещение (мансардата) да е "стряха" (спи ли човек в стряхата?). Думата "литания" (ед.ч, множественото е "литании") не само е дадена погрешно сякаш е мн.ч., но е и обяснена под черта като "Литание - молитва, в която..."Ако по ръкописа беше работено на ниво издателство, полското "trefl" нямаше да е дадено с "осмица трефа", а с "осмица спатия". "Можеше (Рута) да се отнася към него (Уклея) като голямо болно животно" значи, че голямото животно е Рута (от контекста става ясно, че е впиянченият Уклея). Първите три пъти "грудка пръст" ми се стори някаква особена метафоричност, но на четвъртия взех да подозирам, че става дума за "буци пръст" (вж. "грудка" в речника). За мен е изумително как при жива авторка, 62-и набор, с електронна поща, фейсбук профил и не знам какво още, вместо да я попиташ "капитан" или "полковник" е имала предвид, слагаш бележка под линия: "Евентуална грешка в оригинала. Еди-кой си първоначално е даден като полковник, а после като капитан." Паметник под черта на нежеланието нещата да се доведат до край.Имам и следното чудене: на сръбски заглавието е "Памтивек и други времена", на английски е "Primeval and other times", на испански - "En un lugar llamado antaño" ("Място, наречено Някога"). Защо полското Prawiek, което на български звучи по-скоро като дошло от "прав" (ашладисано върху Болек и Лолек), отколкото от "пра- + век", не е преведено и на български? Някой у нас разбира ли, че това "други времена" е защото самото "пра-век" е време? Мисля, че нещо интересно и важно е попиляно тук.Ето и най-непоносимият пример от цялата книга, букет от несвършени работи:На "Sopki Mand?urii12" Павел взимаше цигулката си и се присъединяваше към дуета.1. 12 трябва да излезе от кавичките и да се вдигне с умален шрифт в горния им десен ъгъл - това е цифричката, която насочва към бележката под линия.2. Въпросителната в Mand?urii е очевидно изпаднала буква с диакритичен знак - често стават такива неща при странирането, очаква се да ги отстраняват коректорите.3. Бележката под линия гласи: "Sopki Manzurii" (Сопки Манджурии)- популярна по това време песен (валс)." Освен че има коректорски пропуск (липсващата шпация пред тирето), това изречение е невярно и немарливо.4. Песента се казва "На сопках Маньчжурии" в оригиналния си вид на руски и "На хълмовете на Манджурия" на български ("сопки" на нашия език може да е "малки сопи", но не е това случаят). Толкова е любима в Русия, че един от героите на великия "Урга" я има татуирана на гърба си. Извън Русия тя също е много известна, даже има статия за нея в българската Уикипедия и (преди поне, напоследък не знам) музиката, с която открива прожекциите си София филм фест, е тъкмо тази.Искам да добавя едно последно нещо. ВСИЧКИ допускаме грешки. Неизбежно е, побъркващо е, естествено е, човешко е. Но между "не сме безгрешни" и "не сме компетентни"/"не ни пука" има гигантска разлика. Същата, която се простира като океан между това да се стараеш да си вършиш работата (и тук-таме да се подхлъзваш неволно) и това съзнателно да я претупаш. Първото е в повечето случаи разбираемо и простимо. Второто е срамота. Повярвайте ми, всичко изброено по-горе е съвсем ОК за ръкопис. Не и за книга по книжарниците. "Правек и други времена" на Олга Токарчук е един достоен роман, който си заслужава да прочетете; преводът му е внимателен и жив; оформлението е добро, трайно (обичам книгата да не ми се разпада в ръцете). Факт е обаче, че в това издание на Алтера получавате недообработен ръкопис. "Изплашените крави се втурнаха в тръст през лехите..."
I wish there was a half star to add to my rating to place it above other three star books. I more than liked it, but I didn't think it was up there with my four star reads. I may need to rethink this entire process, because my five star books are at a level where I feel that it is almost presumptuous of me to even give a rating. Who am Ito rate Homer or Dante? Oh well, enough whining! Unless I enter into the magical realism of the village of Primeval, I will have to face the reality that presents itself to me. I did like the book, and I liked the writing. The sentences are short and the narrative is straight ahead. The book spans most of the twentieth century in an imaginary village in Poland. The major events of the century from the two world wars to the communist domination of eastern Europe ebb and flow through the village as people are born, age, have children of their own, grow old, and die. The ebb and flow impacts every level of society in the little village, and characters are revisited at different times of their lives. The book has a feel reminiscent of Gabriel García Márquez's "100 Years of Solitude," and Primeval has a feel of Marquez's town of Macondo, the a metaphoric Colombia. The book is also reminiscent of Zafon's Barcelona in "Angels' Game" or "The Shadow of the Wind." Perhaps this is partly due to the multi-generational span of Tokarczuk's book or simply an aspect of magical realism as a genre. Time plays a big part in magical realism generally, and in this book particularly. Each chapter is labeled "In the Time of..." with a character's name or a plot element completing the title. The chapters are more abrupt in their separation and at times almost have the character of a collection of short stories set in the same location as with "Joyce's "The Dubliners." The book left me wanting more, and I will likely read more by this author. She is very highly regarded in Poland and has won many or most of that nation's literary awards. As best as I am able to judge, Antonia Lloyd-Jones' translation was seamless and without the ambiguity that can sometimes emerge in works translated from originals in another language. I am looking forward to reading "House of Day and Night," with the same author / translator team.
Do You like book Primeval And Other Times (2010)?
Хубаво написана книга за живота и неговото време. За това, че всички ще умрем. Едни по-тъжно от други, така както и живеем. Времето и животът не пощадяват никого. Мислите ни също. Поетично раказано и много умело. Токарчук борави майсторски с думите, метафорите, психологията и религията. И все пак предпочитам книги за това, как да бъдем по-щастливи и да гледаме по-леко на живота, който е тук и сега. Другото сякаш всеки предусеща по свой начин. Искам книги за това, как се сбъдват мечтите и колко много ни помага вярата в тях. Понеже вярвам в красотата, във всичките й форми и проявления, предпочитам книги за душата, които я правят още по-красива и най-вече - по-могъща от разума.
—Kaloyana Slavova
"Pamtivek je mesto u središtu vaseljene." Tako počinje roman "Pamtivek i druga dobra", poljske književnice Olge Tokarčuk. Pamtivek je mali grad u Poljskoj, okružen sa dvije rijeke (Tamnavom i Belanicom), koji na svakoj strani svijeta štiti po jedan anđeo. Knjiga prati sudbinu nekoliko ljudi iz Pamtiveka. Međutim, u ovoj knjizi sve ima svoju priču. Zanjihane krošnje drveća, jabuke, srebrnasti micelijum, čudnovate i opasne igre u kojima se na kraju zagubi sam igrač, naizgled bezazleni svakodnevni predmeti ozareni djetinjom radoznalošću, ljudi koji su postali sablasti, anđeli. Sve ima svoju priču, i ispod svake površine nalazi se kosmos, zadivljujuće poseban i tajanstven, kosmos jednog stabla, jedne rijeke, jedne igračke. Pamtivek je i mjesto iz kojeg se ne može. U jednom trenutku, jedna djevojka pokazuje dječaku "granicu Pamtiveka". Oni su u šumi, on pruža ruke i vidi kako se vrhovi prstiju gube u vazduhu. "Svi koji odu, zapravo stoje ovde, skamenjeni. Kasnije se probude i vrate natrag, i misle da je san ono što se stvarno dogodilo." Kako onda ljudi dolaze u Pamtivek? To ih stvara granica, sama, svojim neshvatljivim čarolijama. Pamtivek istorija neće zaobići. Oba velika rata i čudovišni nacereni komunizam, mnogi dolaze, i mnogi odlaze, ali sve je to samo naizgled, samo privid, stvaran je samo Pamtivek. I u Pamtiveku beskraj života i snova, košmar koji postepeno i nehajno razara. Na kraju, samo će jedan lik zaista otići iz Pamtiveka, prevazići granicu, ali nećemo saznati kako. To je saznanje koje nam ne pripada ili koje nam je nedostupno. Svi ostali, nesvesni prozračnog zvona u kojem se nalaze, živjeće i umirati, voljeti i mrzjeti, i sve će, naizgled, moći da makar privremeno bude u redu.
—Nevena Kotarac
What an absolute treat to have been introduced to the tiny Polish village of Primeval, more a settlement or hamlet than a village, it seems, where nothing much really happens: people are born, grow old and die; families lose contact with each other, suffer regrets, fall out, yearn, love and resent. Yet, this hamlet seems also to encapsulate the major events of the 20th century all within their small almost mythical space overlooked by the four archangels and bounded by the White River and the Black River, the forests of Wodenica and Wydymacz, while the nearby town Jeszkotle provided shops and a centre and the road to Krakow and Kielce passes nearby.At the heart of the story is the marriage of Michał Niebieski to Genowefa on the eve of the First World War and Michał’s disappearance into the Tsar’s army, the birth of Misia and subsequently Izydor, Misia’s marriage to Paweł Boski, and the stories of their children, fellow residents, invasion, liberation, ventures into business and all the other adventures of life and living……. but Primeval is not quite what it seems. The order of the place seems to have less to do with God and the Virgin of Jeszkotle than it does with the contending forces of good and evil, masculine and feminine, modernity and tradition, the banality of the passage of time and a sense of emotional and cosmic limit.Although Primeval is, in part, a slightly surreal tale it is also deeply Jungian while wearing its psychological theory lightly. There is nothing here as crude as an archetype, or at least not a singular one, but rich and complex characters who work in and of themselves in a self-contained narrative of a couple and their daughter’s family, including her intellectually disabled younger brother. Tokarczuk (and her translator, Antonia Lloyd-Jones) have a light touch that has given us a beautifully allegorical novel where, apart from the second World War, the big events of the world/nation appear tangentially – the strike armbands of the doctors and nurses and red and white flags tell us it is the early 1980s – as the narrative voice shifts between the times of the characters (and sometimes God, a labyrinthine board game, Misia’s dog and others who pass through, around and by the village). Equally importantly, Tokarczuk manages, even with (or perhaps because of) her Jungian frame, to maintain a delicate balance between the mystical and the sceptical, the magical and the material. Captivating and engaging; once again the fine people at Twisted Spoon Press have provided us with a treat
—Malcolm
