Грегер се качи на сцената с тържествено изражение на лицето и застана пред завесата. Никой не му обърна внимание. Учителите изшъткаха на учениците да мълчат. Бърборенето и хихикането продължиха, все едно бяха предварително репетирани. Учителите погледнаха кръвнишки към най-активните гнезда на съпротива. Нови предизвикателни смехове, пристъпи на кашлица, празно шише, което се търкаляше между редовете, лист хартия, звучно разкъсван отново и отново.Грегер вдигна своята деформирана ръка. Размаха палеца си без да каже и дума, след което изчезна зад кулисите.Това беше нашият встъпителен знак.- Джюс летми иисаматю рокенрол мююсик!Седящите на първия ред се залепиха за облегалките на столовете. Останалите зяпаха недоумяващо към спуснатата завеса. Тя се люлееше, издуваше се като консерва ферментирала балтийска херинга.- Рокенрол мююсик! Иф йо вона лав витми!Ние дънехме като бесни в полумрака зад нея. Ерки бе обзет от сценична треска и започна да удря по всичко де що шава, докато темпото на парчето стана двойно по-бързо. Нила свиреше акордите си в погрешна тоналност, а акустичният фийд-бек на Холгери забиваше последните пирони в ковчега. И най-отпред. При стойката на микрофона. Се бях изтъпанил аз.Не пеех, а ревях. Зовът на разгонен елен. Предсмъртният писък на леминга. По дяволите, пеех така, както ми идваше отвътре. Без да съзнаваме, бяхме открили пънка няколко години преждевременно. Парчето се разпадна, горе-долу така стана, би било погрешно да се каже ‘свърши’, защото Ерки продължаваше да бесува и да се блещи, а аз се наведох над микрофона още веднъж:- Джюс летми иисаматю рокенрол мююсик!За втори път. Завесата все още бе спусната. Опитах се да следвам басовото барабанче, обаче на този етап свиренето на Ерки бе преминало в нещо като епилептичен пристъп. Нила най-сетне налучка вярната тоналност, но влезе два такта по-късно. Холгери свиреше солото на второто парче, дори не бе забелязал, че повтаряме първото.- Джюс летми иисаматю...Пак същото парче за трети път. Грегер трескаво бърникаше в тъмното зад завесата, дърпаше въжета и парчета плат. Ерки думкаше по барабаните така оглушително, че вече не можех да чуя собствения си глас. Тогава завесата внезапно се вдигна и прожекторите ни заслепиха. Пред нас седяха те, цялото проклето училище, и аз се наведох към микрофона и изревах Джюс летми иисаматю, за четвърти път.Случи се немислимото и Нила влезе навреме. Той следваше Ерки, Холгери и аз също се закачихме към тях. И като влак беглец се впуснахме по релсите и изкарахме парчето от начало до край, а на финалния акорд дръпнахме Ерки назад от столчето толкова силно, че той се прекатури на пода.Възцари се тишина.С клатушкаща се походка се запътих към кулисите, докъдето ми позволяваше кабела на китарата, като изпитвах непреодолимо желание да се преселя в чужбина. Главата ми беше като маракас. Грегер ме сграбчи за раменете. Обърна ме на 180 градуса. Продума нещо, но аз бях оглушал от чинелите на Ерки.Тогава забелязах. Публиката аплодираше. Цялата препълнена аула. Пляскаха с ръце, очевидно съвсем доброволно, а някои от момичетата, които бяха ходили на поп-концерти в Люлео и знаеха какво се прави, пищяха и викаха за бис.В края на краищата публиката се разотиде, а ние останахме в залата, без да можем съвсем да проумеем какво точно се бе случило. И още сега, след нашата дебютна изява, бяхме обхванати от празнотата, която усещаш след всяко представление, една своего рода вглъбена тъга. Ерки твърдеше, че има бяло петно в паметта, но добави, че е разгорещен, сякаш току-що е излязъл от сауната. Грегер измърмори, че въжето за завесата би трябвало да се маркира с флуоресцентна боя. Замаяни, започнахме да прибираме апаратурата в хранилището.Последвалите реакции бяха най-разнородни. Не би могло да се каже, че бяхме пожънали успех, но със сигурност бяхме оставили неизличимо впечатление. Учениците лестадианци бяха напуснали аулата в мига, в който засвирихме, но момчетата на последния ред незабавано бяха спрели да замерят с хартиени топчета плешивата глава на учителя по математика. Някои от нашите другари ни удостоиха с най-висшата похвала, която можеш да чуеш от жител на Турнедален:- Никак не беше зле.Други ни увериха, че изпълнението ни било най-голямата боза, която били чували на утринна сбирка, след акордеонистката от Сион, и се заканиха, че ще прережат струните на китарите ни, ако се осмелим да повторим. Леко обезпокоителен беше и фактът, че на някои най-много се бе харесало второто парче. Имаше и такива, които предпочитаха третото или чийто фаворит бе първото. От друга страна, изглежда, никому не се бе понравило най-много четвъртото парче - единственият път, когато бяхме свирили както трябва. Не ни достигаше кураж да си признаем, че и четирите пъти бяхме изсвирили една и съща песен, само че в различни стадии на паника.
В народе наш район называют Виттулаянккой, что можно перевести как “Сучье болото”.читать однозначно: любителям скандинавов, когда осмысляешь прочитанное еще долгое времяпротивопоказания: неале к описанию деревенской жизнивкратце: шведско-финская турнедальская глушь, конец шестидесятых, внезапно рок-н-ролл, который сносит крышу деревенским парням. новые горизонты, взросление, мечты, конфликты, переосмысление на фоне снега и музыки. автобиографично. Турнедален преображался у меня на глазах. По всей округе вдруг натянулись невидимые жгуты, вдоль и поперек склеившие людей. Крепкая, вездесущая паутина ненависти, похоти, страхов, памяти. Четырехмерная сеть – ее липкие нити тянулись в прошлое, уходили в будущее, спускались под землю к мертвецам, поднимались в небеса к еще не рожденным детям, ее силовое поле накрыло и меня, хотел я того или нет.развернуто: в первый момент после прочтения – книжка ни о чем. через пару недель вдруг вспыхнуло в голове, что моя первоначальная критика, что книжка абсолютно не о музыке и вводит в заблуждение своим названием, неверна и поспешна. напиши я отзыв сразу после прочтения, я бы скорее всего разнесла ее в пух и прах, потому что это, собственно, не мое, и я ждала какого-то взрыва. но, как оказалось, ей надо было только отложиться в голове, спроцессироваться. так что если она не пойдет сначала или вызовет отторжение, покажется неинтересной, ни о чем, без капли экзистенции – то это зря. надо немного подождать, потому что книга чудная. обо всем. о жизни. о музыке. Самым опасным пороком, от которого отец хотел уберечь меня, были книги – из-за них единственных люди целыми толпами сходили с ума.ага.
Do You like book Popular Music From Vittula (2004)?
Detta är en väldig nöjsam bok, som utspelar sig i Pajalatrakten under 1960-70 talet. Boken baseras på Mikael Niemis egen barndom, reflektioner och händelser, men bör betraktas också som en konstruktion av påhittade utsagor. Läsarinriktad både mot ungdomar som vuxna, och som jag ser det, en tidig klassiker i den svenska litteraturvärlden. Rolig och overklig i vissa sammanhang, där memoaren har fått en berättelse. Boken hoppar fram i huvudkaraktärens liv under etapper och väver in Tärendöområdets historia. Mitt betyg har även en nostalgisk värde i sig, eftersom jag befann mig just i området under sommaren, medan jag läste boken. En första bok för mig av författaren och har därefter följt läsningen av han litterära verk.
—Mika Harjula
I didn’t get this book – at all. Everyone from the New York Times to Entertainment Weekly waxed poetic about its beauty and prose that “buzzes with wonder, fearlessness and ecstatic ignorance.” Um. I didn’t get it.Translated from the Swedish, Popular Music from Vittula is a “novel” that actually seems more like a memoir – or a series of loosely connected short stories – because if there was a narrative thread here, I wasn’t seeing it.The main character and narrator is Matti and we meet him as an adult “in a fix in the Thorong La Pass” (which is on Mount Annapurna, Nepal) where he finds himself 17, 765 feet above sea level, with his lips stuck to a Tibetan prayer plaque. I am sure what happens next is meant to be comical but, sadly, I didn’t laugh. And I didn’t laugh at any of the other crazy escapades Matti finds himself embroiled in from the age of five straight through to his teenage years.Matti and his friend, Niila, meet at the neighbourhood playground and their friendship is cemented during a nose-picking session. The rest of this story traces their frienship, particularly their love for music, for the next decade or so. Their otherwise straightforward lives are touched by elements of magical realism. (Did these two five year olds really manage to get on a plane and fly all the way to Frankfurt?)Matti’s story dips in and out of his life, giving the reader a chance to experience the first time he ever heard Elvis Presley sing (in his sister’s bedroom), the first time he goes to school, his first kiss. I wish I could say that the book was more than the sum of its parts, but for me I just didn’t get it.
—Christie
Matti grows up in a tiny town in the remote north of Sweden in the 1960s and 70s. The chapters in this book are more like little short stories about different aspects of his childhood and adolescence, chronicled with humour and the occasional forays into strange, magical realism-inspired fantasy sequences. The inhabitants of his town and the surrounding areas seem to be either deeply puritanically religious or Communists, not caring for the trappings of religion at all. The gruff and peculiar inhabitants are set in their ways and far too prone to alcoholism. There's the story of Matti's near-mute best friend Niila, whose father, a lapsed preacher, is so domineering and abusive that neither of the many children of the family speak much, and Niila first learns to speak in Esperanto, through lessons he overhears on the radio in Matti's house. We hear about Matti and Niila's childhood discoveries of rock music, with the hits of Elvis Presley and the Beatles making a huge impact on their lives, inspiring them to form a band. There's the friendly rivalry of adolescent boys, and the organised warfare with airguns that the teens orchestrate in the neighbourhood. There's the summer when Matti is trying to make enough money for a guitar of his own, and engages in devious and gory rat extermination to keep the cabin of a visiting German author vermin free. Because the book is occasionally a straight-forward coming of age narrative about boys in a rural area in the 60s and 70s, but then all of a sudden veers into some dreamlike sequence where a boy gets trapped in a furnace for a winter and starts growing roots, or there is a cross-dressing witch in the woods who can exorcise ghosts, it's hard to pinpoint what the book is actually trying to be. As such, I found the book more frustrating than satisfying. The jumps in narrative, where the story will in one chapter talk about Matti's childhood, then his teens, then back again to earlier in his life, in very strange, seemingly unconnected episodes (all with the common denomination that they're set in Vittula, where he comes from) made the book confusing and while I appreciate the writer's skill, this book just didn't really work for me.
—Malin
